Първо обобщение за неогенската авифауна на България

През последните три десетилетия в България са открити и проучени множество фосилни останки от птици, които разкриват значително по-голямо разнообразие на неогенската орнитофауна, отколкото се е смятало досега. Сред важните открития са първите европейски находки на птици носорози, едни от най-ранните изкопаеми орли змияри, неогенски фазани, както и първите установени в България останки от щрауси, пауни, лебеди, соколи и чучулиги.

Данните за тези находки са публикувани в различни научни изследвания в България и чужбина, включително Австрия, Чехия, Франция, Нидерландия, Полша, Русия, Турция и САЩ. Поради натрупването на нови материали, откриването на нови находища и преразглеждането на някои вече известни видове се налага цялостно обновяване на информацията. Основната цел на това изследване е за първи път да се обединят наличните сведения за всички известни неогенски находища на птици в България, да представят установените таксони и да изясни тяхното значение за възстановяването на древните природни местообитания и палеобиогеографските връзки на Балканите.

Досега са установени 17 находища на неогенски птици в България — 12 от миоцена и 5 от плиоцена. Предпочитаните местообитания на изкопаемите птици са реконструирани въз основа на екологичните особености на най-близките им съвременни родствени видове.

Установени са общо 24 таксона на птици, включително три нови за науката рода — Euroceros, Balcanas и Eremarida — и 11 нови вида. Българските находки представляват приблизително 0,36% от всички известни изкопаеми видове птици и 0,73% от познатите таксони на неогенските птици в света.

Най-богато на видове е късномиоценското находище Хаджидимово, където са установени пет таксона. Следват Храбърско, Дорково и Муселиево с по три таксона. Около една четвърт от установените птици са водни или свързани с водни местообитания, включително лебеди, гъски, патици, корморани, чайки и фламинги. Горските птици, сред които са глухарите, пауните и някои хищни птици, съставляват приблизително една осма от регистрираните таксони.

Най-голямото разнообразие на птици е свързано с откритите пространства. Щрауси, земни птици носорози, мишелови, соколи, орли змияри, бели яребици и чучулиги образуват група, която представлява близо половината от установената неогенска орнитофауна на България. Тези птици свидетелстват за съществуването на тревисти, сравнително сухи и открити ландшафти.

Щраусите са установени в четири находища — Хаджидимово, Калиманци, Сарафово и Станянци. Те са свързани с хипарионовата фауна от късния миоцен и с Ирано-Туранския саванен биом. Костните им останки са отнесени към Struthio karatheodoris (фиг. 1), но са намерени и фрагменти от яйчени черупки. Известните досега находища на S. karatheodoris очертават пери-егейския ареал на вида.

Особено значимо е откриването на Euroceros bulgaricus — нов род и вид земна птица носорог от групата на земните рогати врани (Bucorvini). Това е първата находка на представители на семейство Bucerotidae в Европа. Тя показва, че през късния миоцен тези птици са имали много по-широко разпространение, обхващащо Африка, Европа и Азия. Днес семейството се среща в Субсахарска Африка и Индо-Малайската зоогеографска област.

Хищните птици също имат важно научно значение. Buteo spassovi е един от най-ранните представители на рода Buteo в Западната Палеарктика, като неогенските му находки са известни от Южна Европа. Родопският орел змияр (Circaetus rhodopensis) открит в късномиоценски пластове, представлява най-ранния известен изкопаем орел змияр в света. Важен вид е и българският сокол (Falco bulgaricus) от Хаджидимово. Той подкрепя заключението, че разделянето на рода Falco на групите „tinnunculus“ и „cherrug“ е настъпило най-късно до късния плиоцен, като групата „tinnunculus“ е по-древна и е била диверсифицирана през късния миоцен.

Ранно-плиоценските останки от снежните яребици Lagopus са сред най-древните известни представители на рода. От пойните птици през миоцена са установени и два таксона на чучулиги, единият от които принадлежи към новия род Eremarida, приспособен към сухи и открити местообитания.

Горските и горско-саванните среди са представени от няколко важни таксона. Tetrao rhodopensis от плиоценското находище Дорково е най-старият известен представител на рода Tetrao. Българският фазан (Phasianus bulgaricus) от късния миоцен е най-ранната известна неогенска находка на същински фазани в Европа. Бравардовият паун (Pavo bravardi; фиг. 2) показва, че пауните са били разпространени по-широко на Балканите през късния неоген. Днес пауните обитават Афротропичната и Индо-Малайската зоогеографска област. Заедно със щраусите и птиците носорози те са пример за някогашното широко разпространение на афро-азиатски животински групи, чиито съвременни ареали вече са разделени. Щрауси са се срещали в Азия до средата на XX век, а изчезването им от този континент е сравнително късно събитие от холоцена.

Сред врабчоподобните птици впечатление прави семейството на скорците (Sturnidae) с описания нов род добруджански скорци (Dobrosturnus). Тези находки са на възраст около 12,5—10,5 милиона години и се нареждат сред най-старите известни птичи останки в България. В находището Сатовча са открити пера, а не скелети, вероятно принадлежащи на поне два вида. Заедно с тях са намерени множество растителни фосили от дървета и храсти, които подкрепят предположението за горско местообитание.

Водните птици са важни за възстановяването на древната хидрография. Първите формално описани неогенски птици от България са сердикийският корморан (Phalacrocorax serdicensis) и тракийската гъска (Anser thraceiensis).

Новият род и вид патица Balcanas pliocaenica е индикатор за наличието на големи и бавно течащи сладководни басейни в залесена саванна среда. Лебедът Cygnus verae свидетелства за съществуването на значително плиоценско езеро в Софийската котловина. Останките от дребен вид патица от Кремиковци са сред най-ранните миоценски находки на трибус Anatini в Европа. Почти цялостният скелет на чайка (Larinae gen.) от Храбърско пък показва, че през ранния миоцен в района е имало голям вътрешно-континентален воден басейн.

Българската неогенска орнитофауна има значение не само за систематиката и еволюцията на птиците, но и за разбирането на древните връзки между Европа, Азия и Африка. Съставът ѝ показва най-силни сходства със западно-евразийските фауни и в по-малка степен с азиатските. Балканският полуостров, особено южните му части, е функционирал като преходна биогеографска зона, свързваща различни животински групи в рамките на бившата Ирано-Туранска палеобиогеографска област.

Климатичните промени през късния миоцен и плиоцена са довели до нарастващо засушаване и разширяване на тревистите пространства, улеснявайки разселването на птиците между различни региони. По-късните климатични промени са ограничили ареалите на редица групи и са допринесли за формирането на съвременното им разпространение. Наличието на щрауси, пауни и земни птици носорози в България показва, че през неогена тук са съществували едновременно открити саванно-степни и залесени местообитания.

По общ състав българската орнитофауна съответства на известните данни от съседни балкански държави, като Гърция и Румъния, както и от страни в Черноморския басейн — Украйна, Молдова и Грузия. Най-отличителната находка остава откриването на птици носорози в Южна България през късния миоцен. Най-близкото известно изкопаемо находище на това семейство извън съвременния му ареал е в Атласките планини в Мароко.

В заключение, макар да представляват малък дял от световното разнообразие на изкопаемите птици, българските неогенски находки са съществен източник на информация за еволюцията, разселването и екологичната история на птиците в Югоизточна Европа. Съчетанието от 17 находища, 24 таксона, три нови рода и 11 нови вида подчертава значението на България и Балканския полуостров като все още недостатъчно проучена, но перспективна област за бъдещи палеонтологични изследвания.

Източник: Boev, Z. N. 2026. Connecting Europe and Asia: The Neogene birds of Bulgaria and their paleoenvironmental and paleornithogeographical significance. — Geologica Balcanica 55 (2): 65—75. https://www.geologica-balcanica.eu/sites/default/files/articles/Boev_GEOL_Balc_55-2_2026.pdf